ЧАКАЛНЯ
ЧАКАЛНЯ
Прохождам в една надживяна надежда,
показван на някого, търсен от друг.
Сърдита табела ме гледа под вежда,
навярно защото отскоро съм тук.
А мислите всъщност играят на думи
и локвата само е спомен за дъжд.
И аз ще си тръгна с петна от костюма
от нещо след мене, дошло изведнъж…
В обратна посока на лудите писти
пътува от клона към корена плод.
И входът все още напомня на изход,
но изходът вече е повече вход.
ВЪЗДУХ
Прониквам сред сгъстената действителност.
Животът се задъхва от говорене.
Стихът ръмжи над свойта нерешителност.
Небето е невидимо за корена.
Учудените капчици на детството
засъхнаха отдавна по ботушите…
Реката често слива бреговете си.
А рибите умират върху сушата.
ЖЕНА
Величествено ничия,
виновна и учудена…
Каквото сме обичали –
било е само думите.
Но време е да млъкваме,
че бързо свърши споменът.
Изкашляхме си мъката,
изплюхме си бонбоните.
Закусваме със залъка,
останал от вечерята.
Адамовите ябълки
си имат свои червеи.
БОЛНИЦА
А идва второто начало…
В безкрайно кратък промеждутък
разбираме, че сме живели,
за да сме живи само тука.
Ключетата са без ключалки,
тревата е върху игрище,
жената е дошла за малко –
не взела и не дала нищо.
Така достигаме средата –
като петна върху петното.
Безброй следи – върху следата.
И коридор до хоризонта…
МОМЕНТ
Гледам как мравката
пълзи към капката.
Това е всичкото
върху тревичката.
Но ти си капката,
а аз съм мравката.
Едно разтърсване –
и с нас е свършено.
ДЪНО
Брегът безкрайно солено гние.
Миг. И гмурецът спира да диша…
Дните потъват прощално сини –
двойни длъжници в своя излишък.
Сенки и блясък плътно се смесват
с нещо, което още не знаем.
Мракът се врязва в кратката вечност
и пак се свежда неразгадаем.
Спи водорасло. Всъщност сънува
руси рисунки в нечий хербарий…
Миг. И отново всичко изплува.
Но да проходим – твърде сме стари.
