Че не съм стока, не съм, знам си го - хеле от шията нагоре и от кръста надолу.

Хубавата ми шия изведнъж преминава в ъгловато, скулесто лице с остра брадичка, остър нос, остри очи и подострени вежди, а в калъфа на устата ми се крие не език - бръснач: сякаш той е майсторил лицето ми. И не бръсне никого този бръснач, а реже, порязва и цепи наляво и надясно. Изпоскарал ме е този бръснач с целия свят и целият свят ме мрази, страни от мене, ненавижда ме. А от кръста надолу, какво да ви кажа, макар там всичко да ми е хубаво, хубаво издължено и хубаво заоблено, хубаво стегнато и хубаво меко, види ли хубав мъж, превръща се в мечка стръвница, готова да го глътне с всичкото му.

Не, не съм стока, знам си го. И ако в гърдите ми не блъска онова малко юмруче - сърцето ми, което хем разкарва кръвта ми, хем самото то се облива в кръв, щото е изранено отвсякъде, направо съм за боклука. Ама то не се вижда от нийде и от никого, скрито хем в гърдите ми, хем под хубавите ми гърди. Ами хубави са пустите, що да го крия, като тях не мога да скрия.

Не, не съм стока! Стока ли са един бръснач и една мечка стръвница, които вървят през света и не прощават на никого в тоя свят - не са. И прав е светът, че ги мрази, ненавижда ги и страни от тях, така де - от мене. Ами да страни, тъкмо път ми струва. Е, ще ми се и на мене някой път блага дума да кажа, блага дума да чуя, ами като не мога: отворя уста - порязвам, отворя уши - порязват ме… Що не съм например като Ирина, на Горския - хрисима благинка, дето вдига очите си само за очите на строгия си и почтен мъж. По-строг и по-почтен от него бил, казват, само кметът на централното село, направо светец. Или поне като съседите и съседките да съм, ама не и не - бръснач, боклук, грешница - и всичко туй натъпкано в мене.

Що не съм този, що не съм онзи?

Ама се питам сега, днес, в края на деня, посред зима, щото горкият ми мъж склопи очи, а в селцето ни - ни поп, ни ковчег. И за двете трябва да се иде в централното село, но така съм нарязала и нацепила всичките врати на селцето, че всичките са трикратно залостени за мене. Въздъхнах и си рекох: “Ивано, хич не се надай, ами постъкми мъртвеца, че впрегни коня в каруцата и поемай сама, няма кой друг!”

Е, палнах свещичка до главата на мъртвеца, той самият свещичка, прекръстих го, прекръстих се, после хвърлих чергила разни в каручката, че вън снегът тъничък, като бръснач, ала и като бръснач реже и той, и поех.

Кончето подтичва само, гони топлия си дъх, подгонено отзад от студа, а аз съм се заровила в чергилата и мълча, и мисля, и усещам в гърдите си онова малко юмруче как блъска, та чак сълзи избръсква от замръзналите ми очи.

Пътят се вие все покрай гората - замръзнал и той. И гората замръзнала, та пука, пука… И въздухът замръзнал, потъмнял от замръз и от свършека на деня. Замръз. Ама онуй, дето пука в гората, май е брадва - сече някой, краде. В друго време щях да спра, да го нарежа и нацепя, но сега отминавам - кончето отминава, бърза подир топлия си дъх, не му е до бракониери. И други, значи, секат и цепят, хем с брадви, ама щом не ги размахват пред света, като нея, може. Оставям, обаче, тази мисъл далече зад мене като замръзнало дърво и отминавам - да пука и тя, да пукне дано!

В голямото централно село влизам все още по светло, сипкаво светло, но светло. Нищо, че лампите светят.

Въх, кметството не свети! - стряскам се. Но спирам кончето пред сградата и влизам. А, приказва се в кметската стая, тихичко, но се приказва.

Отривам премръзналите си ръце да мога да почукам. И докато правя това, ща не ща, дочувам: “Тебе ще назнача. Тебе и никоя друга, да си ми подръка. Как можеш да се съмняваш!”

Хубаво, ама аз нямам време и посягам да почукам. Пустата ми премръзнала ръка обаче удря дръжката на бравата и вратата се отваря. Сумрачно-сумрачно, ала на фона на прозореца изведнъж стреснато се разплитат две сенки. Едната - на кмета, другата… на Ирина, хрисимата жена на Горския, макар да се шмугна зад шкафа.

- Какво има? - пита строго и почтено кметът. Нали е най-строг и най-почтен, както казват.

- Идвам за ковчег, господин кмете, мъжът ми…

- Обадете се на секретаря, той се занимава с тези неща. И… съболезнования! - казва накрая. Почтен човек!

Натоварваме ковчега със секретаря, те сега ги правят едни леки-леки, сетне минавам и покрай църквата да се обадя на отчето. То ми дъхва на винце, но обещава да дойде утре. Що да не дъхва на винце, службата му такава: за опело, за кръщене, за сватба - все кръвта на Сина Божий разливаме и пием, все тялото Христово дъвчем. Казвам си това, а си мисля за хрисимата благинка Ирина, на която преди час само завиждах, и за строгия почтен кмет - най-строгия и най-почтения! Значи и те бракониери, и те в тъмното секат, кой каквото може. А иначе…

Иначе зъбите ми започват да тракат. Пътят е същият и снежецът е същият - тъничък, но един такъв ветрец го наточва-наточва, та свети и съвсем избистря одевешния мътен въздух, ала и реже ли, реже.. Реже ме тънко, на тънки листенца, като ресторантски салам. Ни чергила го спират, ни нищо.

От минута на минута заглеждам ковчега зад мене. Там ще ми е завет, викам си, кой ще ме види в такова време, а и кончето си знае пътя - дирята го води, дъхът му го води, бърза и то да се прибере в топлия обор. То, ковчегът е за онзи свят, ама става и за този, като видях какво правят почтеният кмет и хрисимата Ирина… Май Горският ще си остане най-строг и най-почтен, викам си. И докато си го викам, настанявам се в ковчега, заветно е наистина, пак студено, но поне ветрецът не ме реже на тънко-на тънко, свисти само над мене и прави тишината и безлюдието неземни.

Ами неземни, чувам гласове, мъжки, на двама мъже, единият е на Горския, спипал е изглежда бракониера, дето го чух преди час да блъска с брадвата в гората, и му вика:

- Хиляда лева е глобата, мой човек, а може и затвор да има!

- Чакай бе, Горски, недей така, ще се разберем! - моли го онзи.

- Разбиране няма, има закон!

- Добре де, закон. Законът ще ми вземе хилядата лева и ще ме тикне в затвора. Що да не ти дам аз на тебе петстотин и да се разделим по живо по здраво. За тебе хаир и за мене, а? Ето, дръж, вземай, и ти по твоя път, аз по моя. Никой не ни е видял, ни чул, нали?

Горският изведнъж рече:

- Добре, бягай, че чувам каруца. Хайде, да те няма!

Гласовете секнаха като отрязани от ледения ветрец.

Боже, боже, викам си, значи и Горския!… Остана този свят съвсем без светец, а ти се кориш, Ивано: такава си била, онакава!

В този момент Горският подвикна на кончето ми:

- Тпру-у-у! - и си мърмори: - Каква е тази каруца по никакво време, каруца без каруцар и… ха, с ковчег! - Горският се навежда над мене и се сепва: - Бе… Ивано, ти ли си? Жива ли си?

- Жива съм - отвръщам. И го гледам ледено.

- Брей, помислих… - ухилва се Горският. - Жива си, ама ни жива, ни умряла май. Гледай, вкочанила си се!

Той се пресяга и уж заоправя завивките ми, загръща ме, а ръцете му се ровят право към пустите ми гърди. Така ли и под чергилата личат, пустите, та ги стигна с първото ровване и усетил ръцете си пълни с тях - стегнато меки и топли, изпъшка:

- Ох, Ивано-о…!

- Дий! - викнах аз. И премръзналото конче препусна от място. - В хорските джобове ровиш - викнах повторно, - и в ковчезите им ли искаш да ровиш. Мръсник!

Каруцата повлече Горския, завъртя го и го повали върху тънкия снежец. Пушката му, преметната на гърба му, изведнъж трясна оглушително: “Буммм…!”

Горският изрева уплашено. Още по-уплашено изрева и онзи, бракониерът, в гората. Трижди по-уплашено изцвили кончето ми и се понесе като крилато: като кон от онзи свят, който препускаше с ковчег за… този свят!

Пусти да опустее!

Пък аз си мислех, че аз не съм стока. Той целият не бил стока - и от шията нагоре, и от шията надолу. Само дето се правел на хрисим, почтен и строг. Ивано-о, трабваше да легнеш жива в ковчега, че да те вкочани и виевицата, та да го проумееш: свят има, светци няма, Ивано, свят от дяволи и дяволици. И едните хитри, и другите хитри - дяволиците съвсем си отрязали опашките, а дяволите си ги турили отпред, ама ги скрили в три чифта гащи - иди ги познай! И се правят на светци и светици.

Боже, дали ще стигне всичката гора на Горския за ковчег на този свят?

Щото има, къде-къде, по-големи дяволи и дяволици по света.

Народът почита най-много две птици: щъркелите и лястовиците. Щъркелите дори носят деца, а лястовиците се завръщат в същото гнездо и под същата стряха, за да изчуруликат своята песен до есен и да отлетят. С тия преображения на природата човек се радва: радва се на долитането, на отлитането и на точния ден, в който щъркелите се завръщат. Дошла е пролетта!
Лястовиците идват след щъркелите. Те се приютяват под всички стрехи и греди, ваят от кал своите открити гнезда като залепени панички. Народът не обича “турските” лястовици или кадънки, както ги нарича. Те нямат черно на гушата си и ваят гнездата като топки с едно отверстие. Никой не знае откъде се е създало това поверие на омраза и непочитание! а има една песен из народа: “Пекла Стойна лястовица”. Бай Васил Стоин, музиколог и събирач на народните ни песни, се учудваше на това прегрешение…

Легни в ливадата и се взри в небето. Лястовиците летят в синевата на малки ята, далеко една от друга, но в една посока или кръжат. После се завръщат. Учат се да летя, но как? Човекът не може да разбере техните нрави. Но аз съм убеден, че те се подчиняват някому, който ги упътва.
В една привечер, преди залез слънце, върху далекопровода над езерото бяха накацали хиляди лястовици, всички обърнати към планината. Само за миг те всичките литнаха към синьото небе, завиха над селото и наново накацаха върху жицата. Тоя полет е повтори няколко пъти и после здрачът ги прибра – незнайно къде!
Така се учат лястовиците да летят! Задружно! Че има да прелитат планини и морета до топлите страни!

МИГ

Пак сбъркал някъде -
и ето, пак
приемат ме за нещо друго.
Преглеждам в дните си последни
всеки факт
и констатирам само, че съм влюбен…
Безинтересно.
И за всички, и за мен.
Кого това могло би да озадачи?
Та аз съм постоянно влюбен
и непроменен -
дори от изстрел разстояние личи!

…Ала, обзет от смут и суета,
с надежда,
че същият съм си,
в една витрина
аз мимоходом, скритом се поглеждам:
човек сред манекени е картината!
О, ужас! -
мисля си подир това.
Добре, че всеки миг отлита бързо.
И в плен на участ -
неизвестна му каква -
все пак човек със бъдещето по е свързан…

ИЗ ПОЕМАТА “СЪН”

Из цикъла “Бойни елегии”

Но, Боже мой,
съвсем не съм способен
компромисно да примирявам идеала
с неща, които не понасям:
безцветието на ума, прикрито
зад дълбокомислени и празни фрази,
шума параден,
тънкото притворство,
еснафското благополучие, което
“стандарт” наричат за удобство…
Гримираната подлост, общо взето…

Това е всъщност главното.

А колкото за любовта неверница,
простете ми, момчета!
Вий бяхте в Революцията влюбени
и се гордеехте, че сте аскети!…

…Така че – пак на темата опасна,
макар че и без туй е ясно
какво след малко ме очаква…

Чернее се под мен гърбът на ничия земя.

Ще ме обстрелят още докато се рея.
По купола на самочувствието ми
ще ме познаят,
със който вятърът детински си играе.

Ала преди това ще те възпея,
свободно падане!
Теб, сладка свобода,
в минутите преди да ме погубят!

О, благородна и благословена моя лудост!
На всичко съм готов. На всичко.
Камата ще измъкна от сърцето си
и с нея ще се защитавам.
След туй – като човек за свръзка -
ще ви предам, приятели, кодирано
с неравни точки и тирета,
избликващи направо от сърцето:
“СЪОБЩАВАМ, ЧЕ СЪМ ЖИВ.
ЖИВ НЯМА ДА СЕ ДАМ!”

…Останалото – ще изпитат враговете.

МЪЛЧАНИЕТО НА ЛИПИТЕ

Защо ли толкоз са смълчали
таз нощ липите в нашата градина?
Поглеждам вънка: нищо няма;
над тях
що клетва да мълчат са дали
на плаващ облак сянката премина.

Ослушвам се; излезе вятър хладен,
но пак да ги помръдне не сполучи:
те чакат, - като че наскоро
пред тях
в покоя, за тревога жаден,
ще има нещо скръбно да се случи.

***

Ти спиш съня на вечността.
Ти си скъп спомен само.
Отри сълзите ти смъртта
с ръка на свято рамо.

Забрава, сън и тишина, –
всевечен мир е тамо, –
и няма болка, ни злина:
там бдят душите само.

ЛИПСАТА НА СМИРЕНИЕ

От време на време, когато ми се наложи да препрочета изписани от мен странички, изпадам в мрачно униние и безсловесна завист. Завиждам, без каквато и да е злоба, на известните вече писатели, които в моите представи са се реализирали мъдро и проникновено, докрай разкрили себе си. От книгите, посветени на живота им, зная, че малцина от тях са се смятали за напълно и докрай успели, но това ни най-малко не ме утешава. Славата им е огромна, въздействието върху умовете несъмнено, благодарната част на човечеството ще съхрани имената им за вечни времена. Не съм за жалост между тях. Търся оправданието ту в себе си, ту извън самия мене, но не го намирам. Идва ми наум, че има някакъв ред, някаква приемственост, ред, от който правя изключение, но какъв е той, не зная. Зная например, че Маркес се е повлиял от Фокнър, че Фокнър нерядко препрочитал Достоевски, Достоевски от своя страна имал за учител Валтер Скот, който несъмнено боготворял Шекспир, но самият Шекспир черпел с пълни шепи от античната литература, докато Овидий следвал примера на древногръцките поети, на Омир, който гребял от първоизвора, от преданията и легендите, сътворени от хор безименни, но гласовити гении. Но покрай този извор, наречен днес народно творчество и аз молитвено съм коленичил. Ето, че кръгът се затвори. Какво по-голямо утешение – да пиеш оттам, откъдето са пили и великите? С останалото трябва да се примиря.Останалото е въпрос на дарба, време и среда. Господи, прости мен, грешния и недостойния, за дързостта ми!

ПИСАНЕТО КАТО МЪКА

Длъжен съм, без излишна скромност, да го заявя: писането за нормалния човек е жива мъка. При писане не се измъчват единствено грамофаните и гениите; само това, изглежда, ги сродява. Мъка е да откриеш собствените си герои. Мъка е да намериш търсената дума. Мъка е да сглобиш разпокъсаните си впечатления в обемно цяло. Мъка е да се подчиниш без всякакво пилеене на предварително обмислена идея. Мъка е да отделиш важното от маловажното. Мъка е да осъзнаеш неизбежните си недостатъци. Мъка е да се отстраниш и погледнеш безпристрастно на написаното. Мъка е да осъзнаеш, че си изразил нищожна част от първоначалните си намерения. Мъка е да разбереш, че въпреки непомерните усилия шедьовър няма. Мъка са най-сетне всички неоспорими доказателства, че сътвореното е безполезно, ненужно никому. Не по-малко те измъчва мисълта, че едва ли някога ще узнаеш у кого попада текстът ти. Сърдит, болен, пийнал, бодър, угнетен – какво ли търси в твоите съчинения читателят: истина, отмора, сън, радост от езика, естетическа наслада? Ще захвърли ли с пренебрежение опита ти да развържеш възела, впит в гърлото ти, или ще се впусне заедно да го развържете? За пишещия това най-често остава неизвестно – кой, как, по какви причини го чете. Дори да приеме, че работи единствено за себе си, за да осмисли някак живота си, пишещият обнародва съчиненията си с надеждата, че ще стигнат до максимален брой читатели. Днес подобна надежда е от всякога по-крехка. Ако беше преди сянка, дим, мъгла, сега е потискаща и пълна неизвестност. Още една мъка, дотурена до другите.

Марина Струкова

превод: Георги Ангелов

Пазя почти две десетилетия бележниците с чернови на стихове, старите пликове с внимателно сгънати писма от редакции и читатели. Моят малък архив. Тук е отговорът на Станислав Юриевич Куняев със съвет да му изпратя повече стихове и да не се увличам от красивите думи. И послания от покойния Генадий Григориевич Касминин, който винаги можеше безпогрешно да избере заглавие за моята поетична подборка в «Наш съвременник». Редовете от тези писма са не просто частица от нашето литературно приятелство, но и самото време, от съдбата на страната в нашите съдби.
Интересувайки се винаги от историята на Русия, аз, разбира се, не можех да не забележа книгите на Дмитрий Михайлович Балашов.

На 19 години, през есента на 1994 г. получих писмо от Новгород от Дмитрий Михайлович, адреса ми научил в редакцията на «Наш съвременник». Сега, след трагичната му гибел, отново с горчивина чета неговите редове и съжалявам, че не умея и не обичам да водя дълга кореспонденцията с който и да било. Дмитрий Михайлович топло се отзоваваше за творчеството ми, разбирайки колко е важно за младия автор да получи положителна оценка от известен писател. Той скромно питаше дали съм чела книгите му и ми изпращаше като подарък една от тях.

Отговорих: «Здравейте, дълбокоуважаеми Дмитрий Михайлович, много Ви благодаря за книгата и добрите думи. Стори ми се щастливо съвпадение, че ми е писал един от най-уважаваните от мен съвременни писатели. Обичам историческите книги и, разбира се, не можех да не забележа сред тях Вашите произведения. Имам подшита «Роман-газета» и вероятно съм запозната с почти всичките Ви романи. Много ми хареса «Симеон Горди»!.. Но най-завладяващо ми се струва продължението му – «Вятърът на времето». Той ме привлече със съчетанието си на приключенското и философското. Особено обикнах един от героите – Никита – заради неговата буйност и готовност на всяко безразсъдство за онова, което му е скъпо…».

Из писмо на Д. Балашов: «Нося постоянно със себе си писмото Ви и го препрочитам. Зарадван съм и от това, че се оказахте моя читателка…Явно трябва да се срещнем и да поговорим за много неща. Възможно е това да бъде за Вас не по-малко полезно, отколкото за мен. Мога и да Ви поканя в Новгород. Да поговорим за «Памет» и за много други неща… Вие трябва да изучавате, именно да изучавате трудовете на Л.Н. Гумильов».
Тогава бях под впечатление от дейността на «Памет», после РНЕ. В семейството ми, в което и досега се твърди, че «Путин ни е дал стабилност», се изненадваха, че съм стигнала до националистически възгледи. Веднъж нощем, в глухото село, включих радиото и чух как водещите трескаво коментират щурма на Останкино. Беше август 93-та. Отначало приех репортажа за телевизионен спектакъл, но когато осъзнах смисъла на ставащото, бях потресена и съжалих, че не съм в онзи ден в Москва. Тогава не знаех, че в «Белия дом» загиват и мои бъдещи съратници - баркашовци, че това е бил опит за обединено национално-патриотична съпротива.

Из писмо на Д. Балашов: «Здравей, Марина! Руските хора ги убиват постоянно и безнаказано. От «шумните» (но безнаказани) убийства последното е на Игор Талков. Необходимо е да се борим с това. Трябва да имаме своя организация, сурова, дисциплинирана, подчинена на една цел – очистването на страната ни, иначе ще загинем. Друг въпрос е узряло ли е обществото, за да приеме такава форма на борба, т. е. ще бъде ли то, макар и пасивно, на страната на отмъстителите? Но ако такава организация се появи, със старанията на Цион срещу нея ще бъде насочена цялата мощ на официалната система (органи, милиция, ОМОН) която, в този случай, няма да лапа мухи. И, накрая, на всяка организация е нужен поне някакъв «покрив» в органите на властта».

Дмитрий Михайлович Балашов считаше, че на руснаците е необходима надеждна военизирана организация. Той възлагаше надежди и на казаците, мислейки, че без това славно войнско съсловие няма да бъдат удържани южните граници на Империята.

По-късно видях възраждане на казачеството в родния ми край. Атаманът на Северо-Хоперски окръг на Донската войска Владимир Михайлович Репин – редактор на един от районните вестници в Тамбовско, започна да печата във вестника си статии по история на Русия и казачеството, призоваваше хората да влизат в организацията. Патриотичното движение в провинцията беше равно на нула. Но вече научавам, че в организацията са започнали да влизат младежи. Такива, които по-рано са знаели само ходене по дискотеки и бира, са се променили. Колко им отива камуфлажната или черната униформа! Очевидно е, че те се чувстват различно, извисили са душите си до глобалното понятие служение на Родината, народа, изведнъж са започнали да разпитват родителите си дали в рода им е имало казаци, а в сандъците се издирват старинните регалии, грижливо скритите прадядовски пагони, медали. Полуизтлелите снимки, на които прадядовците са в униформата на Донската Войска. В живота на момчетата се е появило нещо Велико. Но атаманът не е разбиран от много еснафи: «За какво ни е това? Що за каприз – възраждане на казачеството? Ако ви плащаха… В нашите краища и в станиците имаше трима-четирима…». Мнозина не разбират, че ако беше жив духът на казачеството в този край, нивите нямаше да обраснат с бурени, а чужденците от Кавказ нямаше да ги изкупуват за грошове. Затова населението в Южна Русия трябва пак да възприеме казачеството, необходима е войнска каста, мисията на която е от поколение на поколение да пази Родината.

Из писмо на Балашов: «…всички реформи са възможни само при организирана национална сила, способна да прояви себе си включително и чрез въоръжена намеса … Хората, които седят тук и оплюват Русия, да заминават зад граница. И те ще заминат, когато им стане «горещо».
…Според мен, в произведенията на Балашов главна роля играе философският анализ на такова явление като руската власт. Нейната мисия, вековни достойнства и недостатъци, произтичат именно от руския характер на носителите й – князе и владетели. Бог, владетелят и народът – тяхната взаимосвързаност в Русия винаги се проявява на страниците на Балашовите книги. Православната вяра като изпитание. Бремето на властта… Властта в Русия като тежък товар, отсъден свише, предаван по наследство. Властта в Ордата като източник на богатство, слава, руските князе и ординските ханове. Държавните интриги. Унижението и свадите заради етикетите. Дълбокото разкаяние и самоотвержеността. Но не по-малко място, отколкото светската власт, заема в романите на Балашов и духовната власт. Светите подвижници или сурови пастири, смирени пред бога, не отстъпващи пред земните властители, отстояващи интересите на Отечеството в Ордата. Когато днес размишляваме за руската власт, романите на Балашов могат да ни я покажат нагледно. Лицата на руската власт: благородната и сурова Марфа Посадница от Новгородската република. Трагичната фигура на Симеон Горди…

Рус в огъня на ординските набези и междуособици духовно е отгледала достойни и самоотвержени пастири. В романите си Дмитрий Михайлович отново и отново показва идеала за духовна власт в лицата на митрополит Алексий, Зосима Соловецки, Сергий Радонежки, които в борба с житейските трудности и невидимите врагове предпазват паството си. Защо днес мнозина национално мислещи хора се обръщат към езичеството? В редица случаи и затова, защото официалната църква заема пасивна съглашателска позиция с политиката, разрушителна за нацията. Йерарсите, отлично сдушили се с властта, стават съучастници на убийците на Русия.

През 1994 г. преподавах рисуване и немски език в селско училище. Вероятно читателите ми ще се изненадат да научат, че същевременно учех църковно-славянски език в неделното училище. Харесваше ми оживялата древноруска реч на персонажите на Балашов. Разказват, че Дмитрий Михайлович е можел с часове да говори на старославянски език, жалко, че не съм го слушала.

Из писмо на Д.Балашов: «Що се отнася до моите романи, те, освен новгородските («Господин Новгород» и «Марфа») представляват едно цялостно съчинение - едни същи герои преминават от книга в книга, а цялото ми произведение се нарича «Московските владетели»: «По-младият син», «Великата маса», «Бремето на властта», «Симеон», «Вятърът на времето», «Отречение». Заключителната книга «Свята Рус», пиша сега и ще я издам на части».
«Къде да намерим своя Наполеон? Жуков, който имаше силите и възможността да отвоюва страната, да извърши «революция обратно», нищо не разбираше от политика и беше, уви, комунист. Изядоха го! Власов и сега е плашило за всички».
«В селското училище, където до пролетта учи моят син, той беше единствен патриот сред всички ученици! И в Москва не е по-добре от провинцията. Но Вие се появихте! И колко още ще си спомнят, накрая, прадедите си?»
Дмитрий Михайлович се радваше, че вижда представител от новото поколение, готов да служи на Родината.

«Лев Николаевич Гумильов, моят учител, умираше с тежко чувство.
- Може би, - казваше той, - нацията, след «златната си есен», вече е в деградация, тогава край.
Ще добавя, че никой няма да ни позволи да останем дори с огризките от земята си в границите на 15 век. Всички исторически наблюдения ме убеждават, че на великите нации не прощават предишното им величие. Ние не сме Естония, не сме мордви, нас просто ще ни унищожат. Писал съм статии на геополитически теми: - защо страната не трябва да се дели, защо нямаме право да губим излазите си към моретата – сякаш на стена говориш!.. Имам чувството, че всички призиви са безсмислени … Струва ми се, че стиховете Ви «Спете, страхливци!» са създадени след някакъв спор на маса, когато са Ви подхвърлили презрително: колко са като вас мислещите за Отечеството? Трима в цялата страна, не повече!».
Бих могла да отговоря на Дмитрий Михайлович, че пиянските разговори на маса са характерни по-скоро за високопарната и продажна патриотична бохема, а не за националистите.

Из писмо на Д. Балашов: «…Враговете ни, както и преди, пресмятат с два хода напред играта си – монаршеското семейство подготвиха от своите! И църквата разлагат отвътре. А никой от патриотите няма програма за действие, програма за ново устройство на страната!»
«Някога учих живопис, преподавал съм и на село, и сега, препрочитайки Вашите горди редове, с надежда си мисля: може пък животът да не е минал напразно?! Нима след търгашеското поколение, поколението на рекетьорите, проститутките, бакалите, готови за грошове да продадат родината, идва или е дошло ново поколение, - на герои и героини, майки, орачи и воини, които ще спасят Русия в бъдеще? Тогава не е напразно нищо – и труда, и дългото мъчително проглеждане, и книгите ми, ненужни на никого на света, освен на руснаците, незабравили отечеството си! Дай Боже, внуците ни да тръгнат след такива като вас, а и самите вие да не се окажете в самота, да не се поддадете на отчаянието…».
Ако Дмитрий Балашов се радваше, че част от младото поколение се изпълва с идеите на национал-патриотизма, то и аз сега се замислям: намирам ли отклик у новото поколение руски читатели, чието мнение за мен е решаващо.

Веднъж получих писмо от радикален младеж: «Искам да Ви благодаря за творчеството Ви от името на моя приятел Паша Рязанцев, който наскоро загина в уличен бой с кавказките окупатори. Той много обичаше Вашите стихове!»
Гордея се с такива читатели.<…>През всички писма на Дмитрий Балашов минаваше главната мисъл – на руснаците им е необходимо мощно, обединяващо всички ни, национално движение, и с творчеството си той служеше за неговото създаване.

Гордея се с преписката си с Дмитрий Михайлович, със сходството на нашите възгледи.
«Поразява ме във Вас, при цялата Ви младост, абсолютната зрелост на мисълта и твърдата национална позиция. А и, уви, не виждам друг път за спасение на Русия, освен силовия».
Ще кажа честно, че ми е неудобно да цитирам ласкавите думи на писателя за мен, но те говорят какъв човек беше Дмитрий Михайлович. Разбираше колко много означава одобрението му за начинаещия автор, стремеше се да ме подкрепя по избрания път.
И независимо от това, че политическите ми възгледи се променят, ще запазя добър спомен за онзи, който забеляза творчеството ми в периода на неговото формиране.

Литзона, 20.05. 2010 г.

Добруджа, на която Йордан Йовков посвети живота си, днес е свободна. Уви, той не можа да участва на празника на нейното освобождение, защото смъртта ни го отне в разцвета на творческите му сили. Животът бе жесток към Йовков и в последните му дни – лиши го от най-голямата му радост, за която възторженият певец на Добруджа бе бленувал и работил.
Йордан Йовков се роди в гънките на Стария балкан, от когото наследи романтиката и пленяващите легенди на неговите хайдути. Тях той възпя с неподражаемо майсторство, в своите “Старопланински легенди”, които за дълго време ще стърчат в нашата литература като изключителни постижения на българския творчески дух. От приказките и песните на българските хайдути, още в своето ранно детинство, големият писател наследи и пламенната си приобщеност към светая светих на българина.
Израснал и възмъжал в просторна и хлебородна Добруджа, Й. Йовков се срасна с нея, приобщи се към нейната съдба и я обикна и одухотвори както никой друг преди него. Тя му стана истинска родина. Тук вдъхновеният поет на добруджанската равнина опозна красивото самоотречение, на което добруджанските българи бяха подвъргнати.
Тази приобщеност на Й. Йовков към Добруджа води началото си още от неговите ученически години. За тях ни спомня съученика на именития писател, народният учител Андрей Сарафов, който в един печатан спомен за Й. Йовков предава съдържанието на неговото класно упражнение – “Бъдни вечер в Котленския и Добруджанския край”. Още тогава бъдещият певец на Добруджа е проявявал удивителна осведоменост за бита и нравите на тази българска покрайнина. Учителят по български език, известният писател Иван Грозев, като чул “домашното упражнение” на Й. Йовков, според А. Сарафов, казал: “Драги ученици, вие имате в класа си бъдещ писател, който е надарен с тънка и дълбока наблюдателност…”
От тези ранни години и до последните дни на писателя, неговата лична съдба винаги е била тясно свързана с изпитанията и с борбите на добруджанските българи. Народен учител в Добруджа, винаги в близък досег с тях, Й. Йовков можа да ги опознае и обикне и да се приобщи към техните страдания, които станаха и негови.
В едно свое писмо от 1918 г., отправено до познатия български общественик Гр. Василев, Й. Йовяков пише: “Нашето село (б. м. Чифуткьой) пострада твърде много от войната – голяма част от селото изгоря, хората бяха отвлечени”…Все по това време той пише на своя приятел: “В тая минута аз виждам през прозореца си да се точат по шосето към Варна колони от обози, пехотни части, батареи и ескадрони. Те си отиват не тъй, както бяха дошли: мълчаливи, без ура, без музика, сломени и убити, някакви печални призраци под непрестанния дъжд и мъгливото небе. Има нещо много тъжно и много болно в тия зрелища, с които се завършват епическите походи в Добруджа”.
Тези свидетелства на Й. Йовков са най-красноречивото доказателство за неговата приобщеност към нашата народностна и по-специално – към добруджанската трагедия.
Само благодарение на тази своя приобщност, големият писател можа да възкреси в трайни и художествени образи онези наистина трагични дни, когато изпитанията бяха прелели чашата и горчилата им изтерзаха едно нещастно, но велико поколение.
Но Й. Йовков можа още по-добре да опознае своя героичен народ в годините на неговите изпитания, когато като писател-боец взе живо участие в българските военни походи през Балканската, Междусъюзническата и Европейската война. Така, подобно малцината други свои събратя, той се кръсти в страданията на своя народ и успя да овладее историческите повели на България. Още от това време те бяха и останаха за Й. Йовков единствена най-съкровена цел на живота му.
По тази причина, в годините, когато българските народностни блянове, развенчани и похулени, бяха жестоко поругани от победителите ни, певецът на Добруджа не загуби самообладание, нито се разколеба в своята вяра и в приобщеността си към своя и към нашия отечествен дълг. И когато поражението и духовното разтление господстваха над политическа и културна България, той беше – и смъртта го завари на вярна стража – на фронта на българската народностна борба.
Чрез своите вдъхновени военни разкази и особено с преклонението си пред кръстните страдания на българска Добруджа, като писател-боец Й. Йовков всеотдайно работи и твори за осъзнаване и пробуждане на българското самочувство и за разрастване на омаломощените народностни и духовни сили на народа ни.
Ето, в тази атмосфера се родиха безсмъртните образи на Й. Йовков – тези редки изваяния за несломимостта на българския дух. В тези свои творчески постижения той вложи синовната си обич към заробена Добруджа, одухотвори ги с непомрачената привързаност на добруджанци към общото ни отечество и така направи от тях символи на нова България. А тази нова България израсна и възмъжа под голготските мъки на Ньой.
Й. Йовков не е локален писател: за него Добруджа бе само повод да ни приобщи към зреещата борба за утвърждаване и самозапазване на българския дух. Наистина, това не бе неговата единствена и пряка цел, но в своята сърцевина творчеството му се свеждаше към тази върховна задача на времето. Битът и нравите, локалното у него, бяха само атмосферата, в която се изявяваше тази негова воля, едновременно и върховна повеля на нашата съвременност.
Би могло да се спори в каква степен Й. Йовков е битов добруджански писател, но в една посока всички трябва да се съгласим: той беше велик будител на българското самочувство и самосъзнание. За тази негова дейност идните поколения винаги ще си спомнят с преклонение и с обич. Но най-вече ще му бъдат признателни добруджанските българи, защото, като малцина други български писатели, той направи от тяхната родина народностен блян на културна и политическа България.

1941

превод: Зоя Василева

СВЕТЛИНА

Движи се под лед прозрачно-синкав
гордата, извечната вода.
…С тънички крилца трепти снежинка
като еднодневка над леда.

Сякаш празник весел се задава,
ще излезем на разходка пак.
Но не ща да те обнадеждавам,
както този ярък, светъл сняг.

Посочи ми пътя на дедите!
Този ден бе кратък като стон –
гледай, с лебедова белота отлита,
с бяла грива на препуснал кон.

Разцелувай ме до смях, до сълзи,
с устни сгрей премръзналата длан.
…Светлина струи снегът избързал,
здрачът е от светлина пиян.

* * *

Където да погледна – преспи сняг.
Оскъден слънчев лъч, ленив и бавен.
Сега защо при мен се връща пак
човекът, който смятах за забравен?

Умирах сто пъти – и нощ, и ден.
Пръстта върху душата ми се слегна.
Защо тогава все стои пред мен
човекът, който исках да избегна?

Аз цял живот извръщах се назад,
аз цял живот прегръщах него нощем.
А толкова години ни делят!
И знам, че сто поне ще минат още.

Как вероломно пролетта цъфти!
На всеки стрък названието сричам.
Забравеният мъж – това си ти –
човекът, който чакам и обичам.

САМОИЗМАМВАМ СЕ

Денят е празен. Лъжа се сама.
Безвремието е отровна течност.
Не пиша стихове, а куп писма,
които ще пътуват цяла вечност.

Разсъмва се. Но тъне в лепкав мрак
сърцето – само екот глух се чува.
Кърви зарасналата рана пак.
А уж твърдят, че времето лекува.

Поетът – морен. Въздухът е гъст.
Синът е болен. Стаята е сива.
Над спомена – огромен черен кръст!
Камара книги. Хората – горчиви.

Долавям трепет в погледа лъчист,
любов за мен в очите скъпи грее,
докато пиша върху този лист.
А римата ту плаче, ту се смее.

* * *

Обичах го. А не харесвам само
позьорството и смисъла двояк.
Невинен е. Аз себе си измамих.
Боли ме, но ще му повярвам пак.

Прелей, душа, макар и малко късно,
извън брега! Вземи се във ръце!
Memmento mori! Мисля за сина си,
за крехкото му, трепетно сърце.

Жадувам само искреност и нежност.
Годините летят в безкраен бряг.
Закалка дай ми, лес могъщ и снажен!
Изпепели ме мигом, парещ сняг!

Дано душата ми се слее щедро
с гласа на славей, с друг човешки глас,
горчива и оптимистично ведра
като куплетите, които пиша аз.

БАЛАДА ЗА ЗАВРЪЩАНЕТО

При теб се връщам пак от път далечен.
Нозете израниха се до кръв.
Износих чифт сандали. Цяла вечност
пътувах да те срещна пак такъв.

Чети в очите: Болка? Песен звънка?
Хвани ме за ръка, ти знаеш как…
Раздрал е вятър дрехата ми тънка,
по тялото – листенца ален мак.

По-скъпо е от дългите раздели
завръщането, скъпи мой Баян.
Така по-истински сме. Е, не сме ли?
Нима съм аз последен мохикан?

Ти като мен узна какво е мъка.
Защо застина като пред беда?
Ръцете все треперят след разлъка.
Не стой, полей ми, мили мой, вода.

бутон за сайт

МОНОЛОГ НА ЕДНО ЛИЦЕ БЕЗ РОЛЯ

Ой, наточи ми, кръчмарино, вино –
ой, донеси ми отровен пелин:
нещо ме дави, та ще загина –
нещо в сърцето боли…

Кмет ли, министър ли знае що става,
хляба къде е от черния труд?
В тая проклета, триклета държава
аз съм и слаб, и нечут.

Ако ме радост в живота не води –
мъкне ме мъка към гроб!
Бирник-обирник в селото ни ходи –
шета подире му поп…

Ой, наточи ми ти, гарване черен:
иде разплатния час;
и запиши го два пъти в тефтера –
трижди ще плащаш тогаз!

1933

ИЗ “АФОРИЗМИ”

1.

Тихо пристъпва гладната нощ:
иска и тя да яде!
нека си хапне тя, бедната, но
ако намери къде.

4.

Светлината би могла и в клоака да пада,
сред мрака.
Но във случая тук светлината не страда,
а се вижда какво е клоака.

ОКОЛО ЛИТЕРАТУРАТА

В поезията на всеки не дири дълбоко:
дълбокото е тягостен въпрос;
та кихнал ли би някой по-високо
от своя нос?

1936

ИЗ “НЕОТРАЗИМОТО”

1.

Там, гдето може всеки пръв да бъде – ясно:
ти най-напред се не реди;
но гдето няма пръв, защото е опасно –
ти застани от скромност, и бъди!

10.

Приготвих се за среща със смъртта,
донесоха ми мойте дрехи чисти:
то бяха дрипи – огорчих се само!
И огорчен дочаках да пристъпи тя…
И дълго тя ме гледа с две очи лъчисти
и след това от смях примряхме двамата.

бутон за сайт

НА БРЕГА

На стръмни бряг стоя след нашата разлъка,
прощалните слова звучат във моя слух…
Где бих могъл да ида с вечната си мъка?
Наокол мрак дълбок и само плясък глух
от пенести води, шумящи под нозе ми,
долита до слуха ми; дъжд есенен ръми
и сякаш се разнася шум от крила големи
на птици, заблудени в надвиснали тъми…

* * *

От липите потъмнели, стволи над брега навели,
капят листи пожълтели край задрямали води, –
и повърхността сънлива златна рамка я обвива
и над нея се разлива лъч от есенни звезди.

Сънна тишина владее, край безлюдната алея
плаха сянка се чернее и като мистичен знак
безутешен дух се моли над наведените стволи
и печалните тополи тънат в странен полумрак.

бутон за сайт

Михаил Шолохов

превод: Атанас Далчев и Христо Недялков

Радвам се, че моят роман “Тихият Дон” е топло посрещнат от английския читател и от пресата. Особено се радвам затова, защото Англия е родина на най-велики писатели, вложили в съкровищницата на световната литература много ценности и съдействали със своето безсмъртно творчество за възпитаване на вкус у английските читатели.
Малко ме смущава обстоятелството, че романът се посреща в Англия като “екзотично” произведение. Щях да бъда щастлив, ако английският читател в описанието на чуждия за европейците живот на донските казаци види и друго: онези колосални промени в бита, живота и човешката психология, които настъпиха като последица от войната и революцията.
Поставил съм си за задача не само да покажа различните социални слоеве от населението на Дон през време на двете войни и революцията, не само да проследя трагичната съдба на отделни хора, попаднали в мощния водовъртеж на събитията, станали през 1941-1942 година, но и да покажа хората през годините на мирното строителство при съветската власт. На тази именно задача е посветена моята последна книга “Разораната целина”.
В заключение ми се иска да кажа следното: в отзивите на английската преса аз долавям често упрек за “жестоко” показване на действителността. Някои критици говориха и изобщо за “жестокостта на руските нрави”.
Колкото се отнася до първото, то, приемайки този упрек, аз мисля, че лош би бил онзи писател, който украсява действителността за сметка на правдата и щади чувствителността на читателя с неискреното желание да се приспособи към него. Моята книга не принадлежи към този род книги, които се четат след обеда и чиято единствена задача е да подпомагат спокойното храносмилане.
А жестокостта на руските нрави едва ли превъзхожда жестокостта на нравите на коя да е друга нация… И не бяха ли по-жестоки и по-безчовечни онези културни нации, които през 1918-1920 година изпращаха своите войски срещу моята измъчена родина и се опитваха с оръжие в ръка да наложат своята воля на руския народ?

1934

бутон за сайт

ЕТО ТАКА

В прахта
под сянката поспрял,
в ръка с бутилчица вода,
с бисквитка в джоба.

На път
към онзи хълм отгоре
и с гледката му над света;
без никаква умора.

бутон за сайт

Петър Христов Ковачев, български прозаик и поет, е роден на 4.07.1941 г. в село Реселец, Плевенско. Завършва висше образование в СУ “Климент Охридски”. Първия си разказ печата като ученик в списание “Родна реч” през 1957 г. По-късно публикува във вестник “Студентска трибуна”, “Софийски университет”, “Литературен фронт”, сп. “Септември”, “Пламък”, “Мизия” и др. Работи като журналист във в. “Септемврийска победа”, Плевен (1966-1967), нещатен кореспондент на в. “Литературен фронт” и като драматург на Кукления театър в града (1972-1981). Автор на разкази, очерци, литературнокритически етюди, рецензии, творчески портрети, стихове, на куклените пиеси “Маминото детенце” и “Законът на джунглата”, както и на драмата “Стая №304”. Превежда пиесата на А. С. Пушкин “Приказка за попа и неговия слуга Глупан”. Умира на 25 декември 1981 г. Посмъртно са публикувани книгите “Отива си денят” и „Съобщавам, че съм жив”. Баща на режисьора Роберт Ковачев. От 2010 г. в Плевен се провежда национален конкурс на негово име.

Публикации:

Поезия:

МИГ/ брой 22 юли 2010

Събития:

НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС “ПЕТЪР КОВАЧЕВ”/ брой 22 юли 2010

Съгласно статута, в конкурса, който ще се провежда веднъж на две години, участие могат да вземат лица над 16-годишна възраст в направленията: поезия (стихотворение); кратък разказ и есе. За участие се допускат само произведения, които не са публикувани. Срокът за изпращането им е 30 септември т.г.

Творбите ще се оценяват от тричленно жури, което ще се определя за всяко издание на конкурса. Авторът, определен за носител на Националната награда “Петър Ковачев” във всяко направление, получава парична премия в размер на 500 (петстотин) лева и диплом от Община Плевен.

Церемонията по награждаването ще се състои през месец декември 2010 г.

Татяна Любенова

бутон за сайт

ПЕЙЗАЖ С ЦЪФНАЛО ДЪРВО

В бавните нощи самотни
много тъга ме споходи…
Още обичам живота –
дълго сред мрака аз бродя.

Няма срещу ми ни радост,
няма и мъка безбрежна.
Тръгна си моята младост,
пълна с любов и надежда.

Сам – като луд под звездите –
търся утеха и смисъл…
Боже, къде са добрите
хора, които ми липсват?

Там – до дървото цъфтящо –
хълмът към Рая отвежда…
…Бог е любов и ни праща
пътя на святост и нежност…

ПРОЗОРЕЦЪТ НА БОЛНИЯ

В прозореца на болния нахлува за последно изгревът…
Но празно е леглото в стаята с цветя… И болният
го няма тук… В душата ми отеква остър писък:
дано е вярвал, че лети, когато скочил е надолу!

ПЪТ

                              На моя брат Стефан

Ще дойда в неспокойния ти сън,
ще те обгърна в синева от обич…
Ще премълча за днешните тревоги
и в детството отново ще се върнем…

Край белите брези на свидния ни двор
отново ще приседнем сред мълчание.
И ще отправим нежното послание
към светлите, отлитащи си корени…

…И ние някога все пак ще отлетим…
Но вярвам, че наистина ще си простим
за грешките, които ни съпътстват…

И нашата тъй страдаща вселена
ще стигне до небесното прозрение,
че към безсмъртието близостта е – път!

бутон за сайт

ЧЕТИРИ СТИХОТВОРЕНИЯ

В памет на Андрей Германов

* * *

Един довършва свойта
                                   песен.
И си отива. Няма що.
За него пръстите си
                              кършим.
Но си отива. Няма що.
Друг свойта песен не
                                довършва.
И си отива. Няма що.
Из жили пръсти да
                            изтръгнем,
той си отива. Няма що.

* * *

В тъй краткия
                     житейски срок
жестоко ни наказва бог.
Един наказва със имот,
а други – с бедност
                              до живот.
Един наказва със деца.
А друг наказва без деца.
Със дарба който е наказан,
най-нелюбим е той на бог.

* * *

Нещастие е да си умен.
Че умен значи неразумен.
Дели той злото от доброто
и затова е неразумен.
Глупакът разлика не прави,
(или това не му се нрави).
Ако това не му се нрави,
не е глупак, а е подлец.

* * *

Отиде си Андрей.
                           Той беше
голям и истински поет.
А мене много ме болеше.
Ще ме боли и занапред.

До гроба му не съм
                              пристъпил.
И няма да пристъпя. Знам,
ако наистина отида,
аз ще повярвам, че е там.

бутон за сайт

Георги Граматиков

Обявяването на независимостта на 22 септември 1908 г. нарежда България сред суверенните държави. Предстои решението на най-сложния и труден етап от националноосвободителната програма на българите – освобождаване на останалите под робство земи и приобщаването им към Българското царство. В края на първото десетилетие на ХХ в. България пристъпва към радикално решение на националния въпрос чрез война с Османската империя. През есента на 1912 г. балканските държави, обединени в съюз, се насочват към решение на Източния въпрос и се подготвят за война. Сключени са договори между България, Сърбия, Гърция. В средата на август към коалицията се присъединява и Черна гора. Създаден е Балканският съюз.
Създаването на Балканския съюз обуславя началото на нов етап в развитието на страната, наситен с много надежди, победи на българското военно изкуство, с хиляди жертви и национална катастрофа, пресякла пътя на българския народ към неговото национално обединение в историческите и етнически формираните в продължение на векове граници.
Обявена е обща мобилизация на Балканския съюз на 17 септември 1912 г. Войната започва на 5 октомври. В Хасково е мобилизиран 10-и родопски пехотен полк. Съставът му се набира от войници от Хасковска, Чирпанска и Борисовградска околия. Колко войници са мобилизирани от Сираково, днес е трудно да установим.
На 17 септември в 15 часа вече известията за обща мобилизация са разпратени по всички села на 10-то полково окръжие. Навред те биват посрещнати с громко “ура”. По селските мегдани се почват кръшни хора. Всичко се вълнува, едни се радват, други съжаляват, че са престарели, за да се бият отново пак, както при Сливница, а трети не сдържат сълзите си от радост. Още същата вечер мъжете напущат селата си и стигат направо в казармите… Действующите войници с радостни викове посрещат своите другари от запаса, прегръщат се с тях и всичко е тъй наелектризирано и въодушевено, като че ли ей сега ще започне боят с турците.
На 25 септември полкът заминава за изходно положение. Цялото население излиза да го изпрати под звуците на националния химн.(1)
Няма да проследяваме подробно бойния път на 10-и пехотен родопски полк, в който са и мобилизираните войници от Сираково. Една част от тях участват в обсадата и превземането на Одринската крепост.
Десети пехотен родопски полк дава при атаката на Одринската крепост 129 скъпи жертви и със законна гордост записва в полковата история следните думи: “Светът беше смаян. За 48 часа малката България повали грозната крепост на Балканите. Най-силният и най-необоримият довод на турците да останат на Балканите беше “Одрин се държи”. Е, добре – Одрин падна! Никога българският народ не беше така обхващан от единно чувство на радост и гордост. България ликуваше. Вдовиците и сираците преглътнаха сълзите си… В цяла Хасковска и Борисовградска околия не остана село, което да не даде своя кръвен данък за тоя Одрин, който българската войска за пети път завоюва за българската държава”.(2)
При обсадата и настъплението към Одринската крепост в местността “Ески комлук”, в сражение с турските войски на 2 ноември 1912 г., загива редник Господин Митрев, на 31 години, от 5 рота на 10 родопски полк. Той е първата жертва, която дават сираковци в Балканската война. На 8 ноември 1912 г., пак при Одрин, загива Желю Михов Ташев от същата рота, а на 17 ноември, в района на Одрин, загива Димитър Желев Димитров, на 30 години. Месец по-късно, на 20 декември, умира в Одрин Господин Митрев, на 29 години. През новата 1913 г., на 6 януари, в атаката на “Боаз тепе”, загива Райко Колев Карев, на 35 години, а на 8 януари в Одрин загива Атанас Янев Вълчев, на 31 години. Малко по-късно, на 20 януари, от раните си, получени в боевете, в Свиленград умира Ангел Ванчев Ангелов, на 29 години, а на 7 февруари в болницата в Хасково умира Тодор Георгиев Иванов, на 35 години. В атакуване на горните позиции на Одринската крепост, в местността “Мал тепе” на 12 март 1913 г. загива Делчо Янев Делчев, на 26 години, също от 5 рота на 10 родопски полк.
След падането на Одринската крепост, на 13 март 1913 г. 10 пехотен родопски полк остава в крепостта. В града сред населението и в казармите върлува холерна епидемия. Въпреки че са взети определени мерки от санитарните власти, българските войски дават жертви на болестта. На 29 май 1913 г. в полковия лазарет умира Стефан Ангелов Стефанов от 1-ва рота на полка.
С обявяването на войната, съвсем близо до Хасково, в посока към Кърджали е изпратен Хасковският отряд, който наброява в различните си формирования 10000 души. Неговото основно предназначение е да запази Южна България от нахлуване през Родопите и Западна Тракия и настъпление към Дедеагач и Драма, за да не позволят съединяване на турските войски, действащи в Източна Тракия и Македония. Първите сражения са на 5 октомври 1912 г. съвсем близо до Сираково, по пограничната линия с. Кованлък /дн. Пчеларово/ – с. Бей кьой – с. Ени махле.
В състава на Хасковския отряд, който продължава бойния си път по време на цялата война, има и мобилизирани войници от Сираково. И в това военно съединение сираковци дават жертви. През зимата на 1912 г. в Гюмюрджинската дивизионна военна болница постъпва за лечение Атанас Пасев Димитров, на 30 години, войник от втора рота на 7 погранична дружина, който умира на 3 януари 1913 г. На 17 март 1913 г. в Дедеагач умира Димитър Бечев, на 30 години. Съобщенията за убитите и починалите войници се посрещат с голяма покруса от всички жители на селото.(3)

Краят на Балканската война и подписването на Лондонския мирен договор на 17 май 1913 г. не само не решават, а разпалват още повече националните противоречия на Балканите. Сърбия с официална нота до българското правителство иска ревизия на договора с България. Заявява, че не признава спорната зона и претендира за целия басейн на р. Вардар. Гърция в същия тон открито обявява своите аспирации към Южна Македония и част от Западна Тракия. И двете страни искат да запазят окупираните от техните войски земи. Всичко това води естествено до съюзяването им още в края на април 1913 г. След подписването на Лондонския договор тяхното обединение е скрепено със Съюзен договор. Съгласно подписаните документи, двете страни се задължават да не допускат България да владее земите на запад от река Вардар. Те отхвърлят националния принцип за определяне на гръцко-българската и сръбско-българската граница и приемат принципа на “действителна окупация” като по този начин си осигурят подялбата на Македония. Към Гърция и Сърбия се присъединява Черна гора. Румъния също не остава безучастна. Тя заявява, че в случай на конфликт не може да запази неутралитет и има претенции към Южна Добруджа. Турция наблюдава внимателно развитието на отношенията между бившите съюзници, струпва войски на Тракийския фронт и е готова да пресече линията Мидия –Енос.
В България обстановката е много напрегната. Без да направят внимателна оценка на новата политическа обстановка, цар Фердинанд и правителството поемат риска да започнат нова война. На 16 юни 1913 г. Фердинанд издава заповед за настъплението на българските войски срещу гръцката и сръбската армия. Започва Междусъюзническата война.(4)
Бойният път на Родопския полк продължава от Одрин към Македония. До началото на април 1913 г. полкът остава в Одрин. На 5 април в шест ешалона родопци тръгват към Македония. Пътят им минава от Софлу – Дедеагач – Гюмюрджина – Ксанти – Драма – Серес до Дойран. В началото на юни войските ни преминават река Брегалница и достигат сръбските позиции. На 1 юни 1913 г. при град Щип загива Милчо Христозов Ташев, на 23 години. В следващите боеве Родопският полк понася големи загуби. В боевете между българските и сръбските войски в местността “Ежов връх” на17 юни загиват още трима сираковски войници – Теню Ванчев Петков, на 29 години, Димитър Недев Колев и Бечо Колев Христов, на 31 години.(5)
Тежки боеве водят родопци в началото на юли 1913 г. при връх “Повиен”. Пред фронта на родопци са 2 сръбски и една черногорска дружина. Решителната атака за овладяване на връх “Повиен” е на 7 юли. След тежко сражение и кървав ръкопашен бой родопци заедно с други части на българската армия превземат поставената цел и успяват да спрат последвалите атаки на сърбите през следващите дни. Тук, на връх “Повиен”, оставят костите си 73 бойци на 10 родопски пехотен пол. На 8 юли 1913 г. при един от най-ожесточените боеве между българи и сърби загиват от Сираково редниците Раьо Михов, на 27 години, и Събо Петков Драганов от 5 рота на полка. В овладяването на връх “Сива кобила” на 7 юли загива Кольо Димитров, на 31 години, а на 10 юли загива Георги Вълчев Георгиев, на 24 години. В тези боеве загиват: на 17 юли 1913 г. Митьо Демирев Фиданов, на 29 години, а на 23 юли Демир Вълчев.
На 28 юли 1913 г. в Букурещ е подписан мирен договор. България губи Южна Добруджа, която е дадена на Румъния, а почти цяла Македония е поделена между Сърбия и Гърция. За страната ни остават Родопите, Пиринско и част от Западна Тракия между реките Места и Марица. Мирният договор с Турция е подписан на 16 септември в Цариград. Турция си връща цяла Източна Тракия без Малко Търновско, Свиленградско и Царевско.
Краят на Междусъюзническата война и подписаните договори бележат първата национална катастрофа за България. Човешките загуби от двете войни са 55000 убити и 100000 ранени. Както всички селища от страната, така и сираковци дават своя дял във войните. На загиналите в двете Балкански войни селото отдава заслужена почит и скърби за тях.(6)

В началото на второто десетилетие на ХХ в. се оформят два военно политически блока – коалицията на Русия, Франция и Англия, наречена Съглашение, и коалицията Германия и Австро-Унгария, наречена Централните сили. Първият световен конфликт е подготвен и искрата е подадена в Сараево в края на юни 1914 г., а военните действия започват на 1 август. Без да се спираме на подробности, ще представим на нашите читатели най-важното от войната, за да проследим участието на Десети пехотен родопски полк, в който служат и мобилизираните от Сираково войници, някои от тях дали живота си в тази война.
При определяне на коя страна да участва България във войната, определено надмощие имат партиите от управляващата либерална коалиция, насърчавана от монарха, които се ориентират към съюз със страните от Централните сили. След започване на войната, България, която обявява неутралитет, се превръща в привлекателен съюзник и за двете воюващи групировки, предвид стратегическото й положение и силна армия. Една година България лавира между двете коалиции, търсейки най-благоприятния момент и най-добрите условия за включване във войната. България влиза във войната в началото на септември 1915 г. чрез два договора с Германия и Турция, към които се присъединява и Австро-Унгария. Договорите с Германия и Австро-Унгария предвиждат българските войски да тръгнат срещу Сърбия. Военната конвенция към договора с Германия изисква пълно подчинение на всички действащи в Македония български войски на германското командване.
С царски указ от 10 септември 1915 г. е обявена обща мобилизация на армията, като първоначално са мобилизирани 600000 души. В Хасково отново е мобилизиран 10 пехотен родопски полк. Още при започване на Първата световна война през есента на 1914 г. са свикани всички набори от запаса, които преминават триседмично обучение. Полкът събира под бойните си знамена 5374 войници и подофицери, 69 офицери и 13 офицерски кандидати.
Десети родопски полк, който е в състава на Осма тунджанска дивизия, е съсредоточен на сръбската граница в района на Бяла – Калугер – Орешец и Ружанци. На 1 октомври 1915 г. България обявява война на Сърбия и българската армия започва настъпление по целия фронт от Тимок до Струмица. През ноември Родопският полк поема пътя към Македония. Вълнуващи са срещите на родопци с българското население по пътя за Битоля. Родопци остават тук няколко месеца като дружините са разпределени на гарнизон и по охрана на границата в Битоля, край Преспанското езеро и по границата от Охрид до Преспа.
Снабдяването на българските войски се извършва от далечно разстояние и с волски коли. В 8 интендантска рота редник Йордан Тонев Ганев, на 40 години, от Сираково, е на длъжност колар. Не устоява на тежките зимни условия и заболява. Постъпва в 8 дивизионна болница, разположена в град Битоля, където умира на 3 януари 1916 г. Тук, в Битоля, в евакуационната болница на 27 януари 1916 г. умира друг сираковец – Димчо Добриков Илиев, на 25 години.
От 15 август 1916 г. до първите дни на септември Родопският полк настъпва по билото на Баба планина. Теренът е планински, естествено защитен, силите на противника са много свежи. В това настъпление полкът дава стотици убити и ранени. При завземането на село Петеле, Леринско, на 24 август загива Кольо Петев Иванов, на 26 години. Завземайки Петеле, полкът се насочва към върха и манастира “Св. Спиридон”, където е главната позиция на неприятеля. Позицията е естествено укрепена, защитена и непроходима. Въпреки стремителната атака на полка, противникът е силен, има нови подкрепления и добро снабдяване. Настъплението към “Св. Спиридон” се превръща в тежка голгота за родопци. Падането на Каймакчалан решава изхода на тежките есенни сражения през 1916 г. Дадена е заповед за отстъпление. В тези боеве на 8 септември загива Бялко Михайлов.
На 18 ноември 1916 г. в Битоля умира от болест Димитър Недев Колев, на 27 години. Пак през същия месец, във военната болницата на град Гюмюрджина, на 14 януари 1916 г., на 32 години умира Иван Георгиев Томов от 3-ти планински артилерийски полк. И още във военната болница на Гюмюрджина, на 16 ноември 1916 г. умира от болест Кольо Бечев Капсъзов, на 28 години, от 10 тилов армейски транспортен ешалон.
Десети пехотен полк през пролетта на 1917 г. е разположен на фронта при Добро поле. На 5 май започва майското настъпление на противника. Епичните боеве продължават до 14 май под силен непрекъснат артилерийски огън и бомбардировки. По време на военните действия заболява от плеврит Гого Михов Ташев, на 31 години, който е транспортиран в Хасковската болница, където почива на 11 май 1917 г. От 16 до 20 май противникът отново прави опит да овладее позициите, но напразно. За тези боеве родопци получават поздравителни телеграми от цар Фердинанд, командващия 11-та германска армия и командирите на 3-та дивизия. Тези боеве остават завинаги в бойния път на полка с кръвта на загиналите бойци и командири и с думите, изписани по-късно в полковата история: “Рамо до рамо родопци браниха позицията и загиваха в братската земя, за да защитят нападнатото от всички страни Отечество! Добро поле трябва да ни покаже как шепа българи-родопци през майските боеве умряха за своето Отечество!”
През есента на 1917 г. полкът отново отблъсква опитите на противника да овладеят Добро поле и защитава позициите си с цената на нови жертви, убити и ранени, починали по-късно от рани и болести. На 26 октомври 1917 г., на Кота 1050 на завоя на р. Черна, загива Петър Делчев Радев, на 34 години, на 9 ноември загива Тенчо Петров Тодоров, на 38 години. Пак на 26 октомври 1917 г. в Битоля от раните си умира Цвятко Георгиев Цветков, на 31 години.
Пробивът, направен от съглашенските войски по линията Прилеп – долината на р. Вардар – Скопие, решава изхода на боевете през есента на 1918 г., а и участието на България във войната. Родопци до смърт защитават Добро поле. Тук полкът оставя 46 убити редници и 13 офицери, 241 войници са безследно изчезнали, пленени са 2 офицери и 604 войници. Добро поле се превръща в символ на българската национална трагедия. В последните месеци на войната, на 10 юни 1918 г. в Битоля, от раните си умира Христо Карев Делчев, на 35 години, на 22 юли в Хасковската военна болница умира Георги Великов поп Петров, на 1 август в Драма умира Гого Колев Гогов, на 31 години, а на 4 септември в полковата болница, разположена около Серес, умира от малария Георги Христов Бечев, на 22 години.
На 29 септември 1918 г. е подписано Солунското примирие при изключително тежки и унизителни условия. Страната излиза от войната, българската армия се оттегля в старите граници и се демобилизира в голямата си част, войските на запад от Вардар остават в плен на Съглашението. На 3 октомври 1918 г. с манифест цар Фердинанд абдикира в полза на престолонаследника княз Борис ІІІ.(7)
Участието на България в Първата световна война поставя страната при нови и по-тежки условия. Мобилизирано е цялото мъжко работоспособно население. След мобилизацията в Сираково остават предимно жени, деца и старци. Работният добитък и инвентар са реквизирани в по-голямата си част за нуждите на войната. Постоянно се извършват реквизиции на хранителни и селскостопански произведения. През военните 1915 – 1917 г. в Хасковска околия са засети много по-малко площи в сравнение с 1908 г., главно с пшеница, ръж и царевица. И макар че околийският агроном дава сведения за добра реколта на пшеница и царевица през 1917 г., то засетите площи са много малко. Някои от основните технически култури в района, като анасон, не са засети изобщо, а други – като сусам и памук, твърде малко. Единственото изключение от индустриалните култури е тютюнът. Голяма част от обработваемата земя е оставена на угар. Състоянието на работния добитък и земеделски инвентар е окаяно.(8)
Всичко това е причината да нарастват антивоенните настроения. В края на 1918 г. Хасковската околийска дружба заявява своят протест с искане за закриване на Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, за премахване на военното положение и спиране на насилственото изземване на храните на селяните. Антивоенните настроения обхващат и войниците от 10-и пехотен полк. В полковата история четем следното: “Но най-тежки от всичко бяха новините от тила. Не само мизерията на войнишките семейства сломяваше духа… Несправедливостта дразнеше. Появи се недостиг от хранителни припаси и в страната… Още през зимата почнаха да се зараждат политически настроения…” Създават се войнишки комитети, засилват се още повече антивоенните протести. След пробива на Добро поле войници от полка се включват във Войнишкото въстание. След много сражения, победи и едно фатално поражение, след войнишкия бунт и Солунското примирие войниците се връщат по родните места.(9)
В трите последователни войни за обединението на България Сираково изпраща на фронта своите синове в състава на 10-и родопски пехотен полк. От Балканската до края на Първата световна война сираковци дават своя принос в защита на националните интереси и скъпи жертви за свободата и обединението на отечеството.

БЕЛЕЖКИ

(1) Бойна история на Десети пехотен родопски полк. С., 1942, с. 50, 56. Обратно в текста
(2) Пак там, с. 107. Обратно в текста
(3) Архив на кметството в с. Сираково. Регистър за гражданското състояние за 1912 и 1913 г. Обратно в текста
(4) История на българската дипломация. С., 1994, с. 471 – 478. История на България. С., 1999, т. VІІІ, с. 212 – 214. Обратно в текста
(5) Бойна история на Десети пехотен родопски полк. С., 1942, с. 123; Архив на кметството в с. Сираково. Регистър за гражданското състояние за 1913 г. Обратно в текста
(6) Пак там. Обратно в текста
(7) Бойната история на Десети пехотен родопски полк. С., 1942, с. 144 – 326; Архив на кметството в с. Сираково. Регистър за гражданското състояние за 1916 и 1917 г. Обратно в текста
(8) ТДА – Х – во, ф. 45 к, оп. 1, а. е. 275, л. 23 – 24, 168; а. е. 26, л. 136, 196. Обратно в текста
(9) Бойна история на Десети пехотен родопски полк. С., 1942, с. 300; Т. Делев. Страници от историята на Хасковски окръг. Хасково, 1981, с. 42 – 43, 51 – 52. Обратно в текста

(*) Предложеният текст е откъс от непубликуваната история на село Сираково, Хасковско „Две махали под кръста” с автори Георги Граматиков и Йордан Нанчев Обратно в текста

бутон за сайт

превод: Диана Павлова

* * *

Кого да обвиняваме – във нас си е вината,
задето над родината изгря зора червена,
това е само част от нужната разплата,
че Царя си предадохме – жестоки, озверени.
Тогава бяхме всички подвластни на хипноза,
коварствата на дявола за истина приехме –
цъфти, благоухай, свободна, дива роза,
но знай, кръвта на Царя ни вика към небето.
Когато мине срокът на Неговия гняв,
и Господ от народа греха голям изтрие,
ще кажем на онези, насочили ни вляво:
„Вървете в Палестина, тук с Царя си сме ние”.

1922

* * *

Нам некого винить – мы сами виноваты,
Что красная взошла над родиной заря,
Ведь это только часть заслуженной расплаты
За то, что своего мы предали Царя.
Мы были все тогда под властию гипноза
И козни дьявола казались правдой нам,
Цвети-ж, благоухай, свободы дикой роза,
Но помин – кровь Царя взывает к небесам.
Когда же минет срок Божескаго гнева,
Когда Господь простит заблудшийся народ,
Мы громко скажем тем, кто звал Россию влево:
«Вам в Палестину путь, а нам с Царем вперед».

1922

бутон за сайт

Георги Мирчев – НАСТРОЕНИЕ

Георги Мирчев – ПОДНЕБИЕ

Георги Мирчев – ПЛАДНЕ

Георги Мирчев – ГОРА

През април 2010 г. излезе от печат книгата „Станислав Сивриев в българската литература. Материали и проучвания по повод 85-годишнината от рождението на писателя” (изд. „Славена” – Варна, 2010). Неин съставител е Ефим Ушев и представя най-нови изследвания, документи и др. материали, свързани с живота и творчеството на писателя. Сред авторите тук са учени и литературни критици като акад. Иван Радев, доц. Сава Василев, доц. Владимир Янев, доц. Ния Радева, Никола Иванов и др.
По-долу публикуваме предговора в сборника от неговия съставител.

Литературен свят

За паметта на нацията към личностите й

С научната конференция, посветена на писателя Станислав Сивриев, проведена в Златоград през септември 2009 г., местната общественост не само отдаде заслуженото на своя именит съгражданин в годината, когато трябваше да навърши 85 години. Тя беше и силен старт, с който най-южният български град възстанови провежданите тук през 80-те години на ХХ век ежегодни Литературни дни, и сега те ще бъдат отново част от неговия културен календар, когато през септември ще си дават среща творци на словото от цялата страна, ще се срещат със своите читатели, ще печелят нови.
Но с работата си в конференцията българската научна общественост, в лицето на ПУ „Паисий Хилендарски” и ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, както и Института за български език към БАН, имаше възможност да се обърне към този позабравен в последните години български автор и да разгледа от различни страни неговото творчество и личност.
В настоящия том обаче включваме не само изнесените на конференцията изследвания върху неговите художествени и езиково-творчески достижения, а разширяваме погледа си към Станислав Сивриев със спомени на негови връстници и приятели, с някои документи за личността му, съдържащи се в държавните архиви на Пловдив и Велико Търново, публикуваме и последното интервю на писателя, дадено от него приживе, както и негови ръкописи, писма, автографи и снимки от различните периоди на живота му. Което обуславя и структурирането на книгата със съответните й раздели – за художника Сивриев, за специфичността на неговия езиково-лексикален слог, документи от и за него, писма, снимки и пр.
Този многостранен поглед е важен за паметта на писателя – поглед, който съвременната литературна общност му дължи, тъй като именно от нея Сивриев изпита немалко обиди и разочарования в края на своя живот. Това е и нашата памет към личностите, които оформят духовния облик на съвремието ни.
Важно в този смисъл е и намерението на местната власт в родния му Златоград да учреди национална литературна награда на името на Станислав Сивриев за проза и публицистика. Началото обаче полагаме сега, с настоящия том, за чието богато съдържание изказваме благодарност на включилите се в него автори.

От съставителя

„Станислав Сивриев в българската литература. Материали и проучвания по повод 85-годишнината от рождението на писателя, изд. „Славена” – Варна, 2010

бутон за сайт